Нещо ми е криво. 
И аз не знам защо, всъщност знам, но не искам да си призная. Срам ме е от мен самата. Хубаво си нареждам живота, а Кръчмаря – вълците го яли. 

Да ама не, както обичаше да казва Петко Бучаров. Като се размърда Кръчмаря, като се развихри, искри виждам посред бял ден. Сама съм си виновна, щом първо действам, а после мисля. Вместо да си се завра в топлото, уютно ъгълче на познатото ежедневие. Вместо да си хапвам по 200гр. соленки всеки ден, аз съм тръгнала да изживявам моменти, да създавам спомени. 

И за какво са ми? Ще ми послужат ли след 30 години вместо топли вълнени чорапи. Ще ми стоплят ли старите пукащи кокали?

Идеята е проста (да не кажа банална)– дали да си останем в скучното, но добре подредено битие или да се хвърлим в неизследваните дебри на неочакваното?

Мамка му и прасе (както обичаше да казва един колега), не знам какво да направя..

А толкова отдавна не ми е било криво, че съм забравила, какво се прави в таквиз моменти – да се понапия ли, да ревна ли като магаре, до скоча от моста на Витиня с бънджи (последния път не ми помогна особено)? И така чудейки се, как точно да отреагирам на смазващото чувство за нищожност, усещам как ежедневието ме повлича и дори забравям конкретната причина за главоболието. Мда едно аспиринче и ще съм на шест.

Та за какво говорехме всъщност?

Я да се мятам на колата и газ към къщи, и без това днес не съм свършила работа за пет пари (щото ми е криво де - което е едно много добро извинение, най-важното уважително) и да си джиткаме с Рая "Не се сърди човече" цяла вечер.